АНАТОМИЯ НА ЕДНО ДЪРЖАВНО БЕЗСИЛИЕ: Защо „подпорният хотел“ на Алепу надживя държавната воля?

Автор: Асен Личев

Шофьорският плаж в местността „Алепу“. Място, което по право трябваше да остане диво, чисто и защитено. Днес обаче, поглеждайки го от птичи поглед, очите ни се сблъскват с един брутален, четириетажен бетонен мастодонт. Черна дупка в сърцето на българското Черноморие, която нито бурите успяха да съборят, нито съдебните решения успяха да премахнат. Това не е просто поредният незаконен строеж – това е паметник на организираното държавно безсилие.

Като бивш служебен министър на околната среда и водите, за мен този случай не е просто затворена папка от миналото. Той е лична кауза и отворена рана. Поради тази причина днес изнасям цялата истина наяве – без филтър, без политически увъртания и с хронологични доказателства за това как законите в България се пишат така, че да служат като параван за бетона.

Хроника на една предизвестена лъжа: „Хотелът, който се престори на стена“

Нека се върнем пет години назад, през бурната 2021 година, когато поех управлението на екологичното министерство. Проблемът с Алепу вече спекулираше в публичното пространство. Още тогава, в качеството си на министър, не пожелах да си затворя очите и да се скрия зад чиновническия жаргон. Влязох в националния ефир на bTV и Нова телевизия и назовах нещата с истинските им имена:

„Стената на „Алепу“ трябва да бъде съборена! Ситуацията е престъпно смешна, заради това, че появилият се хотел там е представян като „подпорна стена“, а за такава трябва съвсем различно съоръжение. Инвеститорът винаги е предвиждал изграждане на курортен комплекс, а не подпорно съоръжение. Който го е построил този хотел, той трябва и да го разруши!“

Математиката и инженерната наука на този строеж бяха пълна пародия. Всеки хидроинженер и строител е наясно, че за укрепването на едно свлачище се изграждат анкерни системи, подпорни сиви решетки или леки съоръжения, които да държат земната маса. Тук обаче изникнаха стаи, прозорци, коридори и асансьорни шахти. „Укрепихме свлачището с хотелски стаи“ – това е върхът на наглостта на българския преход, подплатен с благословията на тогавашните местни и централни власти в Созопол и София.

В границите на правомощията: Какво направих и къде законът ме спря?

Много хора в социалните мрежи ме питат: „Г-н Личев, нали бяхте министър, защо не изпратихте багерите?“

Отговорът се крие в умишлено създадения административен хаос на нашата държава. В рамките на моите законови правомощия в МОСВ, аз задействах абсолютно всички възможни лостове:

1. Защита на територията: Разпоредих незабавни и спешни процедури по обявяването на Алепу и Карадере за изцяло защитени зони, за да отрежем възможността за каквото и да е бъдещо разширение на това безумие.
2. Институционален натиск: Изпратих официални писма и задействах проверки към Басейнова дирекция и РИОСВ, за да извадим на светло всяко едно престъпно съгласувателно писмо, подписвано през годините назад под масата.

И тогава се сблъсках с желязната стена на законовата рамка. Бях длъжен да кажа на българските граждани суровата истина в парламентарния контрол:

„Много искам да се събори стената на Алепу, но нямам правомощия. Министърът на околната среда и водите няма права за издаване на заповеди за събаряне на каквото и да е строително съоръжение.“

По закон, върховен орган за премахване на незаконно строителство у нас е ДНСК (Дирекция за национален строителен контрол), под шапката на Министерството на регионалното развитие и благоустройството (МРРБ). МОСВ може да каже, че се уврежда природата, Върховният административен съд (ВАС) може окончателно да обяви разрешителното за строеж за нищожно – както и стана, но ако регионалното министерство и строителният контрол не издадат физическа заповед за премахване и не изпратят тежката техника, бетонът остава непокътнат.

Резултатът днес: Абсолютно нулев

Днес, години по-късно, инвеститорите се сменят, „Главболгарстрой“ официално се оттегли от проекта, за да изчисти имиджа си, прехвърляйки горещия картоф на местни бизнес структури. ВАС се произнесе, че строителното разрешение е незаконно. И въпреки това, мастодонтът на Шофьорския плаж все още стои необезпокоявано, както се вижда на актуалната снимка.

Защо резултатът от нашите усилия е нулев? Защото корупционната архитектура в България е по-силна от законите. Административната въртележка работи на принципа „прехвърли топката на следващия“. Министерството прехвърля на ДНСК, ДНСК чака общината, общината се оправдава с дела, а през това време бетонът пуска корени и се превръща в „търпим“.

Изводът за българските граждани

Припомням този случай, за да разберете, че екологичните катастрофи у нас не се случват заради липса на добри закони, а заради умишленото им блокиране от чиновническия апарат в чекмеджетата. Един министър, колкото и да е независим и борбен, се оказва с вързани ръце, ако цялата държавна машина е програмирана да пази интересите на олигархията, а не на народа.

Моята битка беше открита, честна и пред очите на всички вас. Аз не се огънах пред натиска. И днес, извън министерския стол, няма да замълча. Този блог е моята свободна трибуна, от която ще продължавам да разкривам истината докрай – за водната криза, за енергийната мафия и за заграбената ни природа.

📢 Споделете тази статия, ако смятате, че бетонът на Алепу няма място на българския бряг! Напишете вашето мнение в коментарите отдолу – мислите ли, че някога държавата ще намери смелост да събори този мастодонт?