Автор: Асен Личев
През изминалите близо две десетилетия от присъединяването на България към Европейския съюз, политическата реч у нас се превърна в парад на купешки термини. Една от най-експлоатираните думи от кариерните политици и технократи стана „кохезия“ – научното понятие за вътрешно сцепление, което в контекста на ЕС трябваше да означава едно: бързо, качествено и реално изравняване на жизнения стандарт на българите с този в развитите западни държави.
Когато обаче свалим розовите очила на брюкселската пропаганда и погледнем реалните отчети на Министерството на финансите и Евростат за периода 2007 – 2025 година, лъсва една трагично смешна реалност. Реалност, която доказва, че у нас не се провежда държавническа политика, а препускане по повърхността, което обслужва чужди интереси.
Цифрите, които администрацията крие
Нека направим простата касова равносметка за изминалите 18 години. С какви пари разполагаше държавата на хартия и какво влезе реално в инфраструктурата ни?
За този период България имаше одобрен бюджет от Кохезионния фонд на ЕС в размер на около 6.1 милиарда евро. Паралелно с това, в националните закони за държавния бюджет сумарно за капиталови инвестиции (пътища, язовири, ВиК мрежи, екология) бяха заложени малко над 59.3 милиарда евро (116 милиарда лева).
Къде сме днес?
- От националната капиталова програма реално са похарчени около 40 до 42 милиарда евро. Близо 18 милиарда евро от предвидените инвестиции бяха служебно задраскани през годините от финансовите министри, за да се ползват като буфери за покриване на текущи дефицити и социални плащания.
- От Кохезионния фонд на ЕС реално трансферирани и заверени от Брюксел за свършена работа са едва малко над 4.8 милиарда евро.
Още по-страшно е качеството на тези инвестиции. Според независими икономически анализи, коефициентът на полезна дейност на тези капитали е под 50%. Половината от ресурса потъна в безкрайно и скъпо проектиране, отчуждителни процедури, корупционно надути цени по обществени поръчки и последващи финансови корекции (глоби), наложени от ЕС, които накрая бяха платени не от виновните фирми, а директно от джоба на българския данъкоплатец.
Умишленият отказ от държавничество

Европейската „кохезия“ на практика: Милиарди за витрината в София и пълна разруха за пътищата на българския народ.
Като човек, преминал през управлението на държавата в рамките на служебното правителство на Стефан Янев, мога ясно да отсека: управлението на българската държава през по-голямата част от еврочленството ни съзнателно отказа да гони стратегическо изравняване на стандартите.
Еврофондовете не бяха използвани като лост за икономически скок, а като инструмент за вътрешнополитическо оцеляване и захранване на обръчи от фирми. Как иначе можем да си обясним факта, че след милиарди инвестиции, основните транспортни коридори на България (като Видин – Кулата) остават незавършени? Как си обясняваме пълното неглижиране на Долен Дунав, липсата на стратегическа грижа срещу засушаването и абдикацията на държавата от модернизация на хидромелиорациите и националните водни ресурси? Парите съзнателно бяха концентрирани в няколко софийски мегапроекта, докато Северна и Северозападна България бяха оставени на демографски и икономически колапс.
Когато разпределяш средствата на парче, без географска и икономическа логика, ти не правиш регионално развитие. Ти купуваш административно спокойствие.
Кохезия или адхезия: Големият извод
Във физиката кохезията е привличане между молекулите на едно и също тяло, което го прави здраво и единно. Адхезията е просто механично слепване на две напълно различни повърхности чрез външно лепило.
Практиката в България доказа, че ние нямаме икономическа кохезия с Европейския съюз. Имаме чиста форма на адхезия. Еврофондовете действат като външно лепило, което поддържа изкуствено оцеляването на една изкривена система. Без тези траншове българската регионална икономика изпада в незабавен застой, защото не беше научена да генерира висок стандарт самостоятелно.
И тук идва най-неудобната истина. Огромното търпение на Брюксел към безобразното управление на фондовете у нас през годините показва, че Европейската комисия също не иска кохезия. За европейската бюрокрация е изключително удобно България да остане в ролята на „механично залепена“ периферия. Държава, която служи за резервоар на евтина работна ръка, пазар за западните стоки и източник на суровини, поддържана в изкуствена социална стабилност чрез регулярен финансов метадон.
Докато сухите отчети в Брюксел изглеждат счетоводно заверени, никой на Запад няма интерес да ни превърне в реален икономически конкурент с равен стандарт на живот. Истинската промяна не може да дойде с купени фрази и чиновническо навеждане пред чужди директиви. Тя изисква суверенно, държавническо планиране, което поставя българския национален интерес, българската земя и българския народ на първо място. Всичко останало е просто скъпо платена илюзия.

На хартия парите „не се намаляват“ и чиновниците отчитат успехи, но на българска земя реалната кохезия остава мираж.





























